Размислите на Петер Пиот - човекът-учен, борил се с вирусите ебола и ХИВ, върху срещата му със смъртта от COVID-19.

 

Вирусологът Петер Пиот, директор на Лондонския университет по хигиена и тропическа медицина, се разболява от COVID-19 в средата на март. Прекарва една седмица в болница и оттогава до днес се възстановява в дома си в Лондон. Изкачването на една стълбищна площадка все още го оставя без дъх.

 

Пиот, който е родом от Белгия (р. 17 февруари 1949 г.), през 1976 г. става един от откривателите на вируса ебола, а цялата си кариера посвещава на борбата с инфекциозните болести. Той е един от водещите изследователи в областта на ХИВ/СПИН. От създаването й през 1995 г. до 2008 г. е директор на Програмата на ООН за ХИВ/СПИН (UNAIDS). Преподавал е в редица университети по света. Автор е на 16 книги и на повече от 600 научни статии. Понастоящем е съветник на председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен по въпросите на коронавируса. По собствените му думи, обаче, личният му сблъсък с новия коронавирус е преживяне, което е променило живота му.

 

Интервюто е взето на 2 май.*

 

„На 19 март изведнъж вдигнах висока температура и усетих пронизващо главоболие. Много силно ме боляха костите на черепа и скалпът, което ми се видя твърде странно. Тогава все още нямах кашлица, но въпреки това първият ми рефлекс беше да си кажа: Хванал съм го. Продължих да работя – аз съм работохолик – само че от вкъщи. Миналата година положихме големи усилия за внедряване на телеработата в Лондонския университет по хигиена и тропическа медицина, така че да не ни се налага да пътуваме твърде често. Разбира се, тази инвестиция, направена тогава в контекста на борбата с глобалното затопляне, днес се оказва особено полезна.

 

Изследвах се за COVID-19 и, както подозирах, резултатът беше положителен. Самоизолирах се в стаята за гости у дома. Но високата температура не спадна. Никога през живота си не съм се разболявал тежко и през последните 10 години не съм вземал нито един ден отпуск по болест. Водя доста здравословен начин на живот и редовно ходя пеша. Единственият рисков фактор за коронавируса е моята възраст – в момента съм на 71 години. Понеже съм оптимист, си казах, че ще ми мине. Но на 1 април мой приятел лекар ме посъветва да се подложа на обстоен медицински преглед, защото високата температура и особено изтощението, което изпитвах, продължаваха да се влошават.

 

Оказа се, че страдам от сериозен кислороден недостиг, въпреки че все още нямах задух. Образните изследвания на белите дробове показаха, че съм развил тежка пневмония, типична за COVID-19, както и бактериална пневмония. Непрекъснато се чувствах отпаднал, макар обичайно да кипя от енергия. Не беше обикновена умора, а пълно изтощение; никога няма да забравя това усещане. Наложи се да ме приемат в болница, въпреки че междувременно изследването ми за вируса се оказа отрицателно. Това също е типично за COVID-19: вирусът напуска организма, но последиците от инфекцията траят седмици наред.

 

Притесних се, че може веднага да ме поставят на апаратна вентилация, защото бях чел публикации, в които се твърдеше, че това повишава вероятността от смъртен изход. Бях много уплашен, но за щастие най-напред ми сложиха само кислородна маска и тя свърши работа. Така че в крайна сметка ме настаниха в изолатора в преддверието на отделението за интензивно лечение. Понеже си изтощен, се примиряваш със съдбата си. Предаваш се изцяло в ръцете на обгрижващия медицинския персонал. Изпадаш в рутината на живота от една инжекция до следващата система за венозни вливания и се надяваш да оцелееш. По принцип съм доста активен и инициативен човек, но в тази ситуация бях само и единствено търпелив пациент.

 

Делях една болнична стая с бездомен мъж, чистач от Колумбия и мъж от Бангладеш – между другото, и тримата бяха диабетици, което напълно съответства на познатата картина на заболяването, причинявано от коронавируса. Дните и нощите бяха самотни, защото никой от нас нямаше сили да говори. В продължение на седмици можех само да шептя; дори и сега привечер гласът ми отслабва. Но през цялото време в главата ми се въртеше един и същи въпрос: в какво състояние ще бъда, когато премине това?

 

След 40-годишна борба с вируси по целия свят вече съм станал експерт по инфекциозните болести. Бях доволен, че съм се разболял от коронавирус, а не от ебола, макар вчера да бях прочетох резултатите от едно проучване, според което, ако те приемат в болница във Великобритания с COVID-19, вероятноста да умреш е 30%. Горе-долу такава бе и смъртността от ебола в Западна Африка през 2014 г. Понякога подобни неща карат човек да загуби хладнокръвието си на учен и да се отдаде на емоционални размисли. Пипнаха ме, казвах си аз. Целия си живот посветих на борбата с вирусите и най-накрая те успяха да ми отмъстят. В продължение на една седмица балансирах между небето и Земята, по ръба на нещо, което можеше да се окаже абсолютният край.

 

След една дълга седмица ме изписаха от болницата. Прибрах се вкъщи с градския транспорт. Исках да видя града с неговите празни улици, затворени пъбове и учудващо свеж въздух. По улиците не се мяркаше жива душа – усещането бе странно. Не можех да ходя нормално, защото мускулите ми бяха отслабнали от залежаването и липсата на движение, което не е никак добре, когато човек се лекува от белодробно заболяване. Когато се прибрах, доста плаках. Освен това дълго време не можех и да спя добре. Мисълта, че все още има опасност нещо сериозно да се обърка, нито за миг не ти излиза от ума. Отново си заключен, само че сега ти се налага да преосмисляш и подобни неща. В момента изпитвам още по-голямо възхищение към Нелсън Мандела. Той е прекарал в затвора 27 години, но е излязъл оттам велик миротворец.

 

Винаги съм питаел огромен респект към вирусите и все още е така. Посветил съм голяма част от живота си на борбата с вируса на СПИН. Той е невероятно умен: успява да се изплъзне от всичките ни опити да го блокираме. Но сега, когато съм усетил могъщото присъствие на вирус в собственото си тяло, вече гледам на вирусите по друг начин. Давам си сметка, че този специално ще промени живота ми, независимо че и друг път съм се сблъсквал с вируси. Разликата е, че сега се чувствам по-уязвим.

 

Една седмица след изписването ми от болницата започнах да страдам от все по-силен задух. Наложи се отново да се върна там, но за щастие състоянието ми позволяваше да се лекувам амбулаторно. Оказа се, че вследствие на пневмонията съм развил организиращо заболяване на белите дробове, причинено от т.н. цитокинова буря. Тя е резултат от свръхактивирането на имунната защита. Много от хората не умират от тъканните увреждания, предизвикани от самия вирус, а от прекомерно силния отговор на имунната система, която не знае какво да прави с него. Поради тази причина продължавам да се лекувам с кортикостероиди във високи дози, които забавят реакцията на имунната система. Ако тази цитокинова буря бе настъпила по времето, когато имах симптомите на вирусната инфекция, сега нямаше да съм жив. Имах предсърдно мъждене със сърдечна честота до 170 удара в минута; а това също налага лекарствен контрол, особено с оглед предотвратяването на тромботични състояния, в това число и инсулти. Все още се подценява способността на вируса да въздейства, вероятно, върху всички органи в тялото.

 

Мнозина смятат, че COVID-19 убива 1% от пациентите, а останалите се разминават с някакви грипоподобни симптоми. Но нещата са по-сложни. Голям брой от хората ще развият хронични заболявания на бъбреците и на сърцето. Нарушенията могат да засегнат дори и нервната им система. По всяка вероятност стотици хиляди хора по света ще се нуждаят от различни видове лечение, например бъбречна диализа, до края на живота си. Колкото повече научаваме за коронавируса, толкова повече въпроси изникват. Учим се в движение. Ето защо силно ме дразнят преобладаващият брой коментатори на неспециалисти, които, без да са наясно с проблема, критикуват учените и хората, които вземат решения и полагат огромни усилия да овладеят епидемията. Това е ужасно несправедливо.

 

Днес, седем седмици по-късно, за първи път се чувствам, кажи-речи, във форма. Ядох бели аспержи, които си поръчвам от турската бакалия зад ъгъла, доставяни от родния ми край; роден съм в Керберген, Белгия – там се отглеждат аспержи. Най-накрая резултатите от образните изследвания на белите ми дробове са по-добри. Отворих дори бутилка вино, за да отбележа този повод – първата от доста време насам. Имам желание да се върна на работа, въпреки че за известно време ще трябва да ограничавам активността си. Но първото нещо, с което се заех, беше работата ми като специален съветник на фон дер Лайен по научно-развойната дейност, свързана с COVID-19.

 

Европейската комисия е твърдо решена да подкрепи разработването на ваксина. Нека сме наясно: без ваксина срещу коронавируса никога няма да можем отново да заживеем нормално. Единствената успешна стратегия за излизане от тази криза е ваксина, която да стигне до всички страни в света. За целта ще трябва да бъдат произведени милиарди дози от нея, което самò по себе си е огромно предизвикателство от производствена и логистична гледна точка. Но въпреки усилията, все още не е сигурно, че разработването на ваксина срещу COVID-19 е изобщо възможно.

 

Днес е налице и друг проблем – това, че хора, които са живи благодарение на ваксинациите, не желаят децата им да се ваксинират. Това би могло да ни създаде трудности, ако искаме да разпространим ваксина срещу коронавируса в целия свят, защото никога няма да успеем да овладеем пандемията, в случай че твърде много хора откажат да се ваксинират.

 

Надявам се настоящата криза да разреди в много отношения съществуващото политическо напрежение. Това може да ви звучи като блян, но в миналото сме ставали свидетели как имунизационните кампании срещу полиомиелита са водели до прекратяване на въоръжени конфликти. Надявам се Световната здравна организация (СЗО), която се справя много успешно с борбата с COVID-19, да бъде реформирана по такъв начин, че да стане по-малко бюрократична и в по-малка степен да зависи от експертни комисии, в които отделните страни защитават преди всичко собствените си интереси. Освен това СЗО често пъти става арена на политически битки.

 

В крайна сметка обаче аз си оставам оптимист по рождение. И сега, когато съм се срещнал със смъртта, толерантността ми към глупостта и празнословието е намаляла в още по-голяма степен. Така че продължавам да живея кротко и изпълнен с ентусиазъм, макар и да подбирам приоритетите си в по-голяма степен, отколкото преди да се разболея.”

 

* Забележка: Българският превод е направен по английския превод на интервюто, дадено оригинално на нидерландски език.

 

Източник: Science